май 24, 2020
3478 Views

Проф. Валери Стефанов: Празнично е! Но и някак тъжно в една опустяваща страна…

– Проф. Стефанов, 24 май остана безспорна дата в празничния ни календар. Какво празнуваме обаче след като от години образованието, културата, интелектът, възпитанието не са предпоставка за успех и издигане в социалната йерархия?

– На този ден празнуваме себе си като общност на надеждата.
Честваме словото, таланта, творчеството, вдъхновението…
Датата 24 май събира в себе си позитивните аспекти на колективната ни идентичност. Тук са преклонението пред завета на Отците, упованието в Словото, митът за Сътворението на буквите, вярата в духовното Възкресение на общността. Химнът на Стоян Михайловски е синтез на всички тези неща. Той е мечтанието за една духовна България, която ще се намеси, млада и силна, в благородното съревнование със световните народи.

Що се отнася до втория аспект на въпроса – не от днес има разминаване между интелектуалния потенциал и кариерната реализация. Обществото разполага с разнообразни критерии, по-точно – конюнктури, и посредствеността охотно се възползва от тях. Не е нужно да давам примери в тази посока, всички ги виждаме и обсъждаме всекидневно.

– Много българи носят този празник в сърцата си, гордеят се с него и ще го отбележат искрено. Какво послание ще отправите към тях точно сега, в тази година и в тази все още кризисна обстановка?

– Най-силният белег на един празник е радостта в очите на децата. Блестят ли детските очи, има и празнична общност.

Празникът не е само спомен и почит, той е ритуал, колективно действие. В него сърцата празнуват своята сплотеност. Празникът на 24 май са училищните хорове, които пеят химна на светите братя. На този ден все още чуваме оркестрите, които задават ритъма на вълнението. Това е самият празничен български народ, който повече от век и половина живее в споделената тръпка на възторга. Това е преклонението пред училището като дом на знанието и ключова институция на модерния свят.

Празнично е! Но и някак тъжно в една опустяваща страна, където стотици стари училища ни гледат с кухите очи на изтръгнатите прозорци.

По ред причини все по-малко хорове пеят в днешна България. Все по-малко оркестри свирят. Все по-малко къщи са пълни с деца.
Някогашната празнична България днес се е свила по домовете, за да изкара още един „почивен ден“. Децата мълчат, усамотени с екраните си, отдадени на поглъщащата виртуална реалност.

Без публично споделена радост няма истински празник. Остава ни само да изслушаме приветствените речи, които вяло хвалят делото на първоучителите.

– Преди три години в едно интервю казвате следното: „Един интелектуално семпъл политически елит е запълнил медийния екран толкова плътно, че друго почти не се вижда.“ Да повторя – преди три години… За изминалото оттогава време не стана ли медийното присъствие на този елит още по-плътно, още по-непробиваемо бих допълнила?

– Нещата, които ни се случват не са от вчера и няма да свършат утре. Натежалото от тавтологии медийно пространство е свидетелство за обезсилване на публичността. Повторението приспива рефлексите и обезцветява живота. Твърдим, че повторението е майка на знанието, но то е по-скоро майка на оглупяването.

Човекът, който има истинско послание говори рядко и кратко. Не си пилее думите, не изтощава образа си. Обратното, онези, които няма какво да кажат говорят непрекъснато. Дълбоко заблудени, че брътвежът сам по себе си прикрива интелектуалната немощ и липсата на послание. Опустялата реч е едно от постмодерните чудовища. Тя е самото Безлико, автоматичното тракане на социалната машинария, като контрапункт на митовете за светосъздаващото Слово.

– Така нареченият политически елит е следван винаги от така наречен интелектуален елит. В понятието „интелектуалец“ не е ли кодирано да бъде критичен към властта, а не да я хвали, да й бъде благодарен?

– Интелектуалецът е фигура, чието призвание е да изследва истината, а не да обслужва конюнктурата. Със своето публично поведение той сам определя мярата на своята независимост и обхвата на въздействието си.

Там, където има власт, има и сласт – разврат, условия за търговия. Видяхме немалко хора, които напуснаха позицията на независимия наблюдател и се преместиха в обслужващата сфера на политическия делник. Крачката от анализатора до манипулатора не е голяма и очевидно е изкусителна. Да мислиш в режими на ценностни и политически алтернативи е дързост, която все по-малко хора си позволяват.

Поетът Борис Христов създаде силен образ на интелектуалеца във времена на изкушения и морално разложение. Изборът на независима позиция се заплаща, неизбежно те обрича на маргинализация. Ставаш „човекът от ъгъла“, с всички предимства и изпитания на тази позиция. Хората, събрани около богатата господарска трапеза, ти се присмиват. Самодоволно те презират, че делиш трохите с врабчетата. Лакомникът от господарската трапеза не подозира, че тези трохи са най-скъпата храна на света.

Цинизмът на властта е в способността й да разгражда всяка морална и ценностна алтернатива. Да я вписва агресивно в реалната или мнима история на световното безчестие.

– Пропуква ли се вече и фасадата на нашата фасадна демокрация?

– Демокрацията е дума, която обслужва различни конюнктури, назовава широк спектър от социални конструкции и политически практики. Както добре знаем, много агресивни и несправедливи режими са се кичили с определението „демокрация“. Така наречената „народна демокрация“ не беше нито „демокрация“, нито имаше нещо общо с „народа“.

В най-дълбоката си основа демокрацията е механизъм за овладяване на насилието, на присъщата му самозабрава. Ключовите характеристики на стария гръцки титан Кратос, чиято майка е мрачната богиня Стикс, са именно войната, омразата, вилнеенето…

Истинският критерий за ефективността на една демократична система са наличието на работещи механизми за обуздаване бесовете на властта. Към тях можем да добавим – ефективност на публичната сфера, контролираща сила на свободното слово, споделен респект към позицията на другия…

Не трябва да забравяме и факта, че новите технологически реалности неотклонно ерозират старите политически модели. Ако старата демокрация се крепи на високата реторика, на идеите, аргументите и убеждението, то днес всички тези неща са силно обезценени за сметка на потоците от образи. Машините за сугестия стават все по-мощни, те произвеждат импулсивни електорални масиви, а не рационално избиращи граждани. Фасадната демокрация днес е тъкмо това – сглобка от прекомерната мощ на властовите технологии и нарастващата немощ на гражданите.

– Коронакризата роди фраза, която постепенно се превърна в клише – че светът вече няма да е същият. Кризата отшумява или поне не е под формата на първоначалната инфодемия, но забелязвате ли промени, има ли нещо ново в добра посока? Опознахме ли поне себе си по-добре?

– Не трябва да надценяваме трасформиращите и възпитателните ефекти от кризата. Светът е преживял много неща и успешно ги е забравил. Не се е поучил кой знае колко от опита.

Кризата може да се разглежда като многостранно изпитание и като социален експеримент. В сянката на страха огромните човешки общности действаха инстинктивно, „стадно“, послушно. Медийният бич изплющява и хората правят всичко, което им се разпореди. Няма идеологически различия, няма разписан социален ред, нито права и свободи. Има набързо сглобена къщурка на колективния страх и трепет. Човечеството живя два месеца в тази къщурка и това е опит, който следва да се осмисли. Наложително е.

Двадесети век боравеше с идеологии. Той използваше като основа за агресивно сплотяване на масите образа на идеологическия или етнически враг (буржоа, болшевик, евреин, славянин…). При днешната криза беше използван коктейл от разнообразни страхови субстанции и сугестивни техники. Цялото човечество се озова затиснато под петата на невидимия демон-вирус. Вече няма наши и чужди, всички са врагове, от всеки трябва да се криеш.

Кризата не ни помогна да се осъзнаем и опознаем по-добре, не виждам признаци в тази посока. Тя ни подтикна да се завинтим още по-дълбоко в стадната архаика. Да проверим паническите си импулси.

– Споменах за безспорността на празника 24 май, докато по други поводи и дати сме безкрайно разделени. Затова много често се чува призива „дайте да се обединим“. Да се обединим, но около какво? Кои са ценностите, които могат да сплотят едно общество?

– Обединението не е въпрос на желание. Не е зависимо дори от наличието на споделени ценности, безспорни авторитети и ясни приоритети. Единението на една общност е възможно при наличието на ефективен символен универсум, към който всички имат някакъв ангажимент. Това е великото и драматично време на модерните нации – сплотяването около свещената земя, родния език, пантеона на героите, колективната памет… Свещеното е в основата на символния универсум. Свещеното е невидимият огън, нуминозната сила, която потриса сърцата и ни извежда отвъд всяка делничност и профанност.

Доколкото свещеното е непрестанно застрашавано, дълг и кауза на всеки член на общността е да го отстоява. Именно в хоризонта на свещеното се е формирала и укрепнала фигурата на гражданина. Колкото по-добре и по-атрактивно се самоизмисля една общност, толкова по-кохерентна, по-сплотена е тя.

Днес символният универсум е в процес на разграждане. Свещеното тлее, слаб отблясък от старите огньове. Информационните потоци отмиват старите лица, ценности, идентичности. Изпитваме остър недостиг от възвишения. Живеем в мрежа, буквално в „internet“. Медиите и мрежите са мелници за смилане на дистанции, авторитети, йерархии.

Ясно е, че в тази „равнина“ свещеното не може да вирее дълго. Мрежовият човек не е ангажиран пазител на символния универсум, той е отслабен в идентификациите и мотивациите си. Далеч е от митовете, от приказките, от свещените планини и сюблимните върхове. Някак започваме да приличаме на свраките на Радичков – разплитаме старите плетове на историята, крещим около изоставените обиталища на колективната идентичност. Докато един ден не ги затрием съвсем.

Жалбата по „единство“ се сблъсква с още един проблем. Единението е споделена цел, но и колективно подвижничество, форма на активност. „Хайде на Балкана!“ е стар повик, на който никой не се отзовава. Самият призоваващ го няма на мястото, което е посочил. През деветнадесети век „патриотите“ са крещели за свобода в механите, но са оставяли празни местата на подвига. Там са били „лудите глави“ като Левски, Хаджи Димитър, Бенковски, Ботев… Днес свободолюбиви граждани по същия начин крещят за демокрация в мрежите, но ги няма на площадите. Ако балканите и площадите са антикварни ценности, то значи и свободата ни ще е все такава – мемоарна.

– Институционалната война отново е в разгара си. Заради егоизми или различен светоглед?

– Институциите структурират социалното поле, наследяват и пренасят ценности, даряват идентичност, координират поведения… Тази им роля не бива да се деградира, а скандалите това правят.

Полемиките, които визирате са между конкретни фигури, с различни гледни точки към ставащото в страната. Не е фатално да има сблъсъци, проблемът е в залога и в резултатите. Ако полемиките водят към коригиращо поведение и по-добри решения, то това е от полза за всички.

Впечатляващото в конкретните случаи е размахът на агресията.  Полемиката се превръща в трудно контролирано нарцистично огнище – брутално словесно поведение, необуздани квалификации, взаимни унижения, подкопаване на човешкото достойнство. Тези хора явно забравят, че са призвани да задават нормите на публичност, да бъдат примери за достойнство, за нравствена и словесна мяра.

Господстващият стил на мислене и говорене моделира индивидуалните светове и стилове. Когато имаш такива агресивни и нарцистично възбудени възпитатели, какво да очакваш от „масите“? Освен да те следват – брутални, цинични, сквернословни…

– Истинският лидер на една нация трябва да може да убеждава, да хипнотизира, да предложи визия, да е способен на компромиси, да е учен или генерал?

– Убеждението е приоритет на реториката, но това изкуство е отдавна занемарено. Визионерството е модно, но неефективно. А и вече се убедихме –никой не чете и не се вдъхновява от визии.

Остава хипнозата. Хипнозата е специфична комуникация, изкуствен сън, омагьосана полоса, където витаят тайни и проговарят зле санирани кризи. Това е стара и компрометирана терапевтична практика, която сравнително успешно се прилага в днешната лабилна политическа реалност. Властникът хипнотизатор и спящият народ са особена симбиотична двойка, която се поддържа чрез засилен обмен на зависимости.

Силата на една нация не може да се поставя във фатална зависимост от способностите и неспособностите на един човек – лидер, генерал, дуче, фюрер… Силата на една нация са демократичните процедури и гражданската култура, които осигуряват измъкване от блатата на лошите конюнктури.

Стилът индивидуализира и позиционира. За пореден път ще го подчертая, ние сме трайно заседнали в народняшката фамилиарност. Блокирани сме в код, който не надскача емоционалната експресивност на пубертета, поведенческите ритуали на махалата. Когато изречеш отмъстително „яко ще измрат“ вече не си генерал, нито професор. Нещо друго си.

– Няма как да не ви попитам за решението на най-стария и най-авторитетен университет в България – СУ „Свети Климент Охридски“ да приема с оценки от матури. Временно ли е това, може ли да се превърне в практика?

– Светът непрекъснато се хвали с програми, обърнати към визионерското „общество на знанието“. Но край него градим неуморно и общество на незнанието. Университетът не е място, където недоучилите в средното училище идват да си доучват. Университетът е призован да отстоява себе си като място на реалната конкуренция, на интелектуалната динамика.

За съжаление в него все по-често попадат хора, които не знаят къде се намират. Кризата и нуждата конформизират, обезценяват стойностите, свалят нивата. Това е път към профанация на знанието, на институцията. За радост има толкова умни и жадуващи светлината на знанието млади хора, че те са изкупление за всичко негодно.

– Ресторантите или книгите – има ли такава дилема?

– Дилемата, доколкото разбирам, е обща – за адекватността на един подобен жест в контекста на цялостната финансова политика на държавата. Все пак, едно специално внимание към книгите е добър знак, защото не те са стоката, която ще подкопае фатално бюджетния баланс. Поне цифрите, които бяха посочени го потвърждават. В навечерието на празника на словото има добра новина за книгата. Позитивен знак за политическа прозорливост.

– Кризата поставя Европа пред изпитанието дали ще остане солидарна, дали демокрацията няма да залинее в условията на извънредност. Вие виждате ли силуета на новия диктатор в един нов свят?

– Не съм на страната на онези, които предричат разпадането на Европа и потриват ръце, доволни от факта че кризата я е дискредитирала. Обединена Европа не се представи добре в кризата, не показа ефективни нива на солидарност. Но не „Европа“ трябва да бъде обвинявана за това, а посредствените стратези, които формират нейните политики и задават приоритетите й. Европа е престояла много векове в училището на злото, без да си вземе достатъчно поуки. Този урок е поредният. Дано го научи както трябва.

Що се отнася до демокрацията, тя едва ли ще бъде погълната от диктатор-чудовище, макар че локални фигури и днес претендират за подобна роля. Демокрацията може да бъде провалена от новите форми на живот, от технологизирането на човешките същества, от преформатирането на социалната среда. От доста време сме в обхвата на една власт, която работи не като традиционната пирамида, а като система за разпръскване. Тя моделира колективните емоции и успешно конформизира съзнанията.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Категория:
Общество

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *